Свикнали сме да свързваме пандемията от COVID освен със заплаха за живота на хората и с икономически колапс – затворени бизнеси, загубени работни места. Икономическото възстановяване след втората вълна на пандемията обаче доведе до изненадващ за всички ефект – липса на работна ръка.
Според данни на Межуднародната организация по труда повече от 114 милиона души по света са загубили работата си по време на пандемията, много повече хора са работили с намалено време и с намалено заплащане. Най-лошо пострадалите индустрии са туризма и заведенията за хранене, където безработицата е достигнала 20%, последвани от ритейла. Това са секторите, които бяха ударени най-лошо от локдауните. Най-пострадалите работнически слоеве са жените и младежите.
На фона на тези данни е нормално да си помислим, че след „отварянето“ и опитите на икономиката да се съживи, ще има борба за търсене и постъпване на работа. Комапниите обаче се сблъскват с обратното – липса на работна ръка.
Какво може да стои зад това явление?
В САЩ близо половината компании изпитват затруднения да запълнят свободните си работни места, по същия начин е и в Обединеното Кралство. Отмяната на локдауните по света доведе до увеличване на потребителските разходи, особено в секторите на забавления и туризъм. Хората, които дълго време не бяха посещавали заведения или не бяха пътували, решиха да наваксат. Това логично води до търсене на работници за тези сектори.
Оказва се, обаче че работниците не търсят работа. Известен е случай, в който заведение McDonlad’s във Флорида е предлагало по 50 $ на явил се на интервю за работа. Но дори това не е довело до по-голям брой кандидати, които да се явят на интервю.
Къде отидоха работниците?
Това е въпрос, който се оказва, че много мениджъри на компании си задават. Потенциалните работници не са по-малко отколкото преди пандемията, така че това е загадка.
Едната причина е, че младите работници, които бяха сред най-пострадалите от пандемията, се чувстват притеснени да се върнат на работа на оживени места, пълни с хора, преди нивата на ваксинация да са достатъчно високи. Основната причина обаче е, че пандемията и случващото се покарй нея накараха хората да пренаредят приоритетите си. Всички осъзнахме, че можем да живеем с по-малко притежания, важно е здравето и времето, което отделяме на близките си хора.
В резултат на това, високо платените работници, които имат достатъчно спестявания, предпочитат да работят по-малко и по-сигурно за собственото си здраве и за здравето на семействатата си. Държавните помощи и стимули пък в редица държави са равни на заплащането, което ниско платените работници получават. Това ги кара да предпочетат да останат в домовете си до момента, в който тези помощи ще бъдат прекратени.
Всичко това кара компаниите да се „бият“ за работна ръка, като повишават заплатите и допълнителните социални придобивки, които предлагат, за сметка на печалбите си. В крайна сметка това е положително за работещите по света, стига да не доведе до траен недостиг на работна ръка, защото това би затруднило допълнително борещата се за оцеляване икономика. Повишаването на заплатите обаче означава повече пари за потребление, по-голямо търсене и от там води до по-висока инфлация. Това може да доведе до неспираща спирала на повишаваща се инфлация, още повече че заплатите обикновено са компонент, който рядко бива намаляван след преминаването на икономиката в друг цикъл.
Генерално това означава, че много компании може да изпитват големи трудности да се задържат „над водата“. От друга страна пандемията би трябвало да възнагради онези компании, които имат устойчива социална политика към работниците си и в крайна сметка да доведе до преосмисляне на отношенията между работодатели и работници в световен мащаб.
